logotype
image1 image2 image3 image4 image5
Сезонът ...
Написано от ACMilan-bg.com   
Вторник, 12 Юли 2011 08:54

Марио йепесКогато Масимилиано Алегри бе назначен за старши-треньор на Милан през лятото на 2010 г. , голяма част от феновете на “росонерите” изразиха съмнения относно възможността бившият треньор на Каляри да се окаже точният човек за клуба – този, който да върне позагубената в последните няколко сезона слава на червено-черните. Алегри бе избран на два пъти за треньор на годината в Серия А, след като постигна страхотни резултати със скромния тим на Каляри. Идването му в Милан бе прието с многообразни мнения. Специалистите бяха раздвоени, а самите фенове на Милан по-скоро чакаха да видят какви играчи ще дойдат през лятото, за да вдигнат нивото на отбора. В това отношение Милан започна скромно, но завърши с два феноменални удара. Стартът бе даден от привличането на 34-годишния Марио Йепес от Киево, който пристигна на Сан Сиро като свободен агент. Галиани уреди и вратаря Марко Амелия, дошъл под наем от Дженоа.


Сделките с клуба от Генуа не приключиха – Милан взе и централния защитник Сократис Папастатопулос за 4.5 млн. + 50 % от правата на Родни Страсер и Ннамди Одуамади. Джанмарко Дзигони също заигра под наем в Дженоа. Дълго време изглеждаше, че това ще е селекцията на Милан за новия сезон – нещо крайно недостатъчно за един отбор със застаряваща халфова линия и някога великия, но вече твърде непостоянен Роналдиньо, чийто срок на годност изтичаше по-рано от очакваното в резултат на несериозното му отношение към може би последния му златен шанс да спечели трофей с голям клуб. Тогава в Милано пристигна Кевинс-Принс Боатенг, който всъщност бе закупен от вече добре познатата Дженоа, но изпратен под наем в Милан. Халф, нашумял с изявите си на Световното в Южна Африка, където Гана направи истински фурор, но все така намиращ се на известно разстояние от общата представа за класен футболист, който да промени настроението в съблекалнята. Краят на трансферния прозорец идваше с бясна скорост, а Алегри разполагаше с почти същия състав като този, с който Леонардо се бе провалил в предния сезон. Милан залагаше на добре познатото 4-3-3 в предсезонните мачове, като Марко Бориело, Пато и Роналдиньо бяха в основата на всичко, на което Алегри разчиташе по отношение на атаката. Постепенно се забелязваше обаче почеркът на треньора в начина, по който халфовете подпомагаха активно защитниците, които пък от своя страна подобриха значително представянето си в сравнение с колебливия сезон под ръководството на Леонардо. В крайна сметка Милан изглеждаше доста стабилно в дефанзивен план, макар и без наличието на нови изпълнители. Това си пролича най-вече в трудно извоюваното равенство 1:1 с Барселона на “Камп Ноу” в приятелски мач,. Същата тази Барселона, в която се състезаваше следващият трансфер на Милан – Златан Ибрахимович.

IbrahimovicГолямата звезда, за която Силвио Берлускони намекна няколко месеца по-рано, че може да дойде в Милан, бе на Сан Сиро за първия мач от сезона в Серия А, наблюдавайки страхотното представяне на своите съоброници, които разгромиха Лече с 4:0 след два гола на Пато и по един на Тиаго Силва и Филипо Индзаги. Няколко дни по-късно нападателите на Милан Марко Бориело и Клаас-Ян Хунтелаар напуснаха съответно към Рома и Шалке, тъй като Милан направи следващия си впечатлявщ трансферен удар – бразилецът Робиньо. Позабравен и постоянно критикуван заради невписването си в Манчестър Сити, Робиньо се озова обратно в родния Сантош, където мнозина твърдяха, че ще продължи да деградира, докато футболният свят забрави за него. Не така мислеше Адриано Галиани, който за няколко дни промени изцяло лицето на нападението на Милан. Колебливият Бориело и откровено посредственият в изявите си за Милан Хунтелаар, бяха заменени от две доказани имена на европейската сцена. След тези бурни последни дни на август, феновете на Милан започнаха да мечтаят. Отборът разполагаше с цяло съзвездие от футболисти и вече погледите бяха вперени в Алегри и онези колебания, за които стана въпрос и на които старши-треньорът наистина трябваше да отговори възможно най-бързо, имайки предвид селекцията, която му подариха от клуба.

Дебютът на Ибрахимович и Робиньо бе крайно неуспешен. Милан загуби с 0:2 гостуването си на новака Чезена в един странен мач, в който шведският нападател дори пропусна дузпа. След още няколко слаби резултата в Серия А, Милан започна да побеждава с минимални, но достатъчни резултати, като в основата на тях бяха головете на Златан Ибрахимович. Суперзвездата на Милан Роналдиньо попадаше все по-рядко в титулярната 11-ка, като според слуховете бразилецът не се бе съгласил да намали двойно заплатата си, което всъщност бе условието на клуба при преподписване с играча. Допълнителен проблем за Рони бе решението на Алегри постепенно да промени схемата на игра и от 4-3-3, Милан заигра с добре познатото от времето на Карло Анчелоти 4-3-1-2, в което настъпваха постоянни ротации заради силните игри на Боатенг и Робиньо, както и честите контузии на Пато. Легендарният Филипо Индзаги също претърпя тежка контузия в домакинството с Палермо, след което стана ясно, че СуперПипо ще пропусне целия сезон. В същия този мач Милан загуби и Пато за неопределено време. Това принуди Алегри да заложи на подход, който по-късно щеше да му донесе огромен успех. Старши-треньорът на Милан заложи на силова халфова линия, изградена предимно от футболисти с качесва в дефанзивен плани и борбеност, с която да печелят битките в центъра. Липсата на креативност се компенсираше от страхотната форма на Робиньо и Ибрахимович, които вкараха няколко важни гола, извели Милан до първото място в класирането. Такъв гол бе този на Ибрахимович срещу бившия му отбор Интер. Шведът сам си изработи дузпата, след като бе спънат от Матераци и още в 4-а минута даде преднина на “росонерите”, която те така и не загубиха въпреки червения картон на Иняцио Абате половин част преди края на срещата. Това бе първа побда над „вечния съперник” след унизителните резултати 0-2 и 0-4, постигнати по времето на Леонардо. Победа за самочувствие и затвърждаване на намеренията на Милан за предстоящата кампания, и показваща новия игрови облик и поведение.

Робиньо ибрахимович боатенгИзключителната форма на Ибрахимович, Робиньо и Боатенг се потвърди и в следващия месец – победи над Фиорентина, Бреша и Болоня сякаш накараха всички да осъзнаят, че Милан ще е основният претендент за титлата в Серия А. Междувременно Роналдиньо бе почти сигурен напускащ през зимата, а плеймейкърът Андреа Пирло се контузи тежко при домакинската загуба от Рома (0:1) и щеше да е извън терените за следващите три месеца. Лошото представяне на Милан в Шампионската лига допълнително подсилваше неприятното усещане за влиянието на контузените в отбора и значението им за турнирни битки, каквато е най-силната надпревара в Европа.

Така се стигна до зимния трансферен прозорец, по време на който ръководството на червено-черните подчерта основната цел на клуба през сезона – титла в Серия А, която най-после да сложи край на хегемонията на градския съперник Интер. Лидерската позиция на Милан в класирането, гарнирана с постоянството на основните футболисти, дадоха допълнителна вяра на тифозите, че любимците им ще спечелят титлата за първи път от 2004 г. насам. Това накара Адриано Галиани да доведе в Милан още няколко човека, които по-късно щяха малко или много да се окажат решаващи за 18-то Скудето на “росонерите”. Първо в Милан пристигна Антонио Касано. Бившата звезда на Сампдория напсува публично президента Рикардо Гароне и бе изкаран дисциплинарно от състава за около два месеца, преди да бъде приютен от Милан. Италианецът се яви като своеобразен заместник едновременно на напусналия в посока Фламенго Роналдиньо и все още тежко контузения Филипо Индзаги. Галиани се погрижи и за друга тежка липса – тази на Пирло. Капитанът на Байерн Мюнхен, Марк Ван Бомел премина под наем на Сан Сиро, като още в първите мачове личеше, че въпреки напредналата възраст, класата на холандеца помага на тактическите идеи на Алегри. Бомел не притежава финеса на Пирло, но биткаджийските му качества, заедно с интелигентното разпределяне на топката, гарантираха сигурността, от която се нуждаеше Милан след контузията на Пирло. В Милан пристигна още левият халф на Аякс, Урби Емануелсон, както и Никола Легроталие, дошъл под наем от Ювентус. В последния ден на зимния трансферен прозорец пък Милан подписа с талантливия 21-годишен ляв бек на Еспаньол, Дидак Вила. Така Алегри получи още няколко играча, с които да запази постоянството в представянето на Милан.

Милан започна добре годината, макар и след трудна победа на Каляри. Голът вкара юношата на клуба от Сиера Леоне, Родни Страсер. Последваха два странни мача с Удинезе (4:4) и Лече (1:1), в които Милан показа доста слабости в дефанзивен план. Това, което обаче наистина притесни тифозите се случи малко след тези два мача. Истинска епидемия от контузии сполетя отбора, като в един момент бройката беше 14 човека. В защита липсваха Алесандро Неста, Иняцио Абате, Даниеле Бонера и Джанлука Дзамброта. В халфовата линия Милан не можеше да разчита на Дженаро Гатузо, Масимо Амброзини, Андреа Пирло, Кевинс-Принс Боатенг, Матьо Фламини и Родни Страсер, а в нападение отсъстваха Алешандре Пато и Филипо Индзаги. Тези проблеми неминуемо доведоха до някои неизбежни импровизации от страна на Алегри, който в няколко мача пусна Тиаго Силва в халфовата линия, където бразилецът не бе особено убедителен. Шанс получи и Урби Емануелсон, но холандецът някак не се вписваше в тактиката на Милан, тъй като характеристиките му го правят идеален за схема с крила, но не и за тази, която Алегри налагаше с дефанзивни футболисти в центъра на терена. За сметка на това пък твърдата резерва Марио Йепес направи истински фурор, като в поредица от 3-4 мача, колумбиецът бе сред най-силните играчи за Милан на терена. Супер-Марио, както феновете започнаха да наричат новия си любимец, влезе перфектно в обувките на Неста, което също може да се определи като причина за решението на Алегри да изтегли Силва в халфовата линия.

ГатузоВсички тези рокади и сериозни проблеми доведоха обаче до изненадващото отпадане на Милан от Тотнъм на осминафиналите в Шампионската лига. Явно вече това не бе „турнирът на Милан”, както бяха свикнали да го наричат във футболна Европа. Дали заради преосмислените от ръководството приоритети през тази кампания, или поради многобройните контузии, горчивината у тифозите от странната домакинска загуба и пропилените шансове в реванша беше факт. Милан беше „свободен” да играе само на един фронт – домашната сцена, където трябваше да гони желаното от всички Скудето.

В Калчото отборът на Алегри продължаваше да изглежда като най-стабилния отбор, въпреки че градският съперник на Интер записваше все по-убедителни победи под ръководството на новия си треньор Леонардо. Някои от контузените се завърнаха и Милан победи категорично Наполи с 3:0 в директна битка за 1-о място. Отборът на Валтер Мадзари правеше изключителен сезон и се доближи на едва три точки от Милан, но на Джузепе Меаца, неаполитанците бяха обречени, като Милан бе толкова стабилен в дефанзивен план, че небесносините нямаха дори едно чисто положение за гол. Формата на Пато се подобряваше, но за сметка на тази на Ибрахимович, който бе изпаднал в дупка и нямаше нищо общо с играча от есенния полусезон. Ибра се дистанцираше от играта на отбора, изпадаше често в засада, не комбинираше добре с Пато, Боатенг и Робиньо, и дори си изкара глупав червен картон в шокиращото домакинско равенство 1:1 с последния Бари. Този картон го извади от Дербито на Милано, което наближаваше с пълна сила за ужас на тифозите на “росонерите” , които преживяха още едно разочарование – загуба в Сицилия от Палермо с 0:1, която стопи разликата на върха на едва две точки.

Супер-сблъсъкът между Милан и Интер се оказа решаващ за целия сезон в Серия А, тъй като именно той на практика реши съдбата на титлата. Въпреки отсъствието на Ибрахимович, Пирло и Амброзини, Милан излезе като далеч по-мотивирания отбор и още в 43-а секунда откри резултата чрез Пато. Масимилано Алегри гласува доверие на ветерана Кларънс Сеедорф, който до този момент правеше доста слаб сезон, но в ролята си на ляв халф срещу Интер, холандецът се представи на висота и според мнозина бе най-добрият футболист на терена, напомняйки за доброто старо време, когато представяния като това не изненадваха никой. И докато “нерадзурите” не знаеха как да спрат седемкратния носител на трофея в ШЛ, другите играчи на Милан се заразиха от духа на Сеедорф и се погрижиха кошмарът на Интер да е пълен. Пато, Робиньо и Боатенг нямаха спирка в предни позиции, като многобройните им подавания по земя допълваха изобилието от гениални идеи и перфектно разбирателство между тримата. Положенията пред Жулио Сезар се редяха едно след друго, а опитите на Интер за противодействие резултираха в пълен провал. Дженаро Гатузо, Марк Ван Бомел и една феноменална защита от Иняцио Абате, Алесандро Неста, Тиаго Силва и Джанлука Дзамброта, не оставиха никакви шансове на изключително резултатното трио Снайдер – Ето’О – Пацини. Интер вече изглеждаше обречен след червения картон на Киву в началото на второто полувреме. Крайният резултат на ключовия мач за Милан през сезона бе 3:0 и всички вече осъзнавха, че титлата е все по-близо до червено-черната част от Милано. Оставаха седем кръга до края, но Милан не спираше до побеждава. Триумф във Флоренция с 2:1 след ново изключително представяне на Сеедорф (и нов глупав червен картон за Ибрахимович), последван от протоколна победа с 3:0 над Сампдория в Милано. Интер и Наполи стъпиха накриво в няколко мача, като трудната победа в Бреша с гол на Робиньо, доближи “росонерите” на едва четири точки от математическо гарантиране на Скудетото. В основата на тази успешна последна серия бе Кларънс Сеедорф и страхотният Кристиян Абиати, чиито ключови намеси срещу Интер, Фиорентина и Бреша на практика спасиха Милан.

Милан - болоняВ предпоследното си домакинство Милан бе подкрепян от около 80 000 тифози, които видяха минималната победа над Болоня с гол на Фламини, доближила вече максимално Милано до мечтаната цел. Отборът на Алегри не трябваше да губи гостуването си на Рома, за да стане новият шампион на Италия. След драматично нулево равенство на “Олимпико” Милан триумфира с титлата и Милано бе червено-черен два кръга преди края на сезона. 18-а титла бе гарантирана, а ентусиазмът и радостта на “росонерите” представляваше емоция, която никой, свързан с клуба, няма да забрави никога. Касано бе душата на купона в една магическа нощ в столицата на Италия, в която голямото семейство на Милан най-после бе щастливо. По-щастливо отвсякога.

Всеки бе дал своя принос за титлата. Въпреки страхотните футболисти, с които разполагаше Алегри, успехът бе колективен. Сладък триумф над трудностите в началото и по средата на сезона. Тогава, когато основните футболисти разочароваха с представянето си, заместниците им показваха защо заслужават да носят фланелката на Милан. Като че ли тъкмо това направи титлата толкова ценна. Милан престана да зависи от конкретни играчи. Алегри заличи зависимостта от Пирло и Роналдиньо, а в защита вече не само Алесандро Неста спасяваше положението, а сработката между четиримата защитници, която помогна и на Абиати да изиграе един незабравим сезон. В нападение никой не очакваше, че Милан ще се справи успешно без Ибрахимович, чиито голове през есента бяха едно от малкото положителни неща в играта на отбора . Но Алегри намери решение и на този проблем. 4:1 с Каляри и 0:0 с Удинезе поставиха край на един успешен сезон в Серия А за Милан, изпълнен с щастливи мигове и вяра в ново начало. Милан вече не се характеризираше от журналисти и тифози като сбирщина от застаряващи звезди, или големи играчи, търсещи начин да си стъпят на краката след неуспешен сезон. Милан се бе превърнал отново в Отбор. Такъв, какъвто бе в началото на новото хилядолетие и какъвто всички бяха свикнали да го виждат по време на хегемонията под ръководството на Карло Анчелоти.

 

 

Екип

  • Ралица Николова
  • Петър Петров
  • Николай Здравков
  • Георги Добранов
  • Александър Сергеев
  • © ACMilan-bg.com